ОБРАЗИ НА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ В НЕГАТИВНИЯ ДИСКУРС НА ЧАЛГАТА*

Розмари Стателова

* Из монографията “Антропология на етнопоп музиката”, 2003.

КЛЮЧОВИ ДУМИ: музикална антропология, етнопсихоанализа, българска музикална култура, балкански етнопоп, попфолк хит, вулгарен наратив

Още в студията си “Фолкът: към същността на явлението и неговото дефиниране” (Стателова 1999), както междувпрочем и в изследването “Преживяно в България: рок, поп, фолк 1990-1994г.” (Стателова 1995) включих в научния апарат книжнина, която обикновено не влиза в библиографии на изследователски трудове: материали, публикувани във вестници и популярни списания, текстове от радио- и телевизионни предавания, приватно изразени устни изказвания. Същото ще сторя и сега с оглед злободневния характер на проучваното явление, което спада към класа феномени, за които се говори и пише често, но кратко и мимоходом. Това включване има методологическо оправдание: щом изследвам антропологически негативния дискурс на етнопоп музиката в България, то текстовите пространства на популярната преса също се явяват изследователски терен. Моят вестникарски терен в случая е предимно в. “Култура” /отчасти “Литературен вестник” и в.“Сега” /, който вестник считам не толкова за масова медия, колкото за “клуб на интелектуалците” в страната, съществуващ под формата на ежеседмичник. /Основание за това ми съждение е предположението, че в. “Култура” се чете и списва от почти един и същ състав от хора, които общуват помежду си чрез статии./

Това, което ме интересува в пространството на интелигентното вестникарство, видяно като поле на говоренето за културата като качество на живеенето в България, е по-специално говоренето за прехода като нещо, което е сполетяло страната, причинявайки й много сериозни щети. По средата на 90-те години визията на говорещите по темата е все още относително спокойна: българското общество е попаднало “във впряга на бедността”¹. Описанието ползва изрази за степенуваност: увеличаване /на заболеваемостта/, намаляване /на трудовата заетост/ и пр. След още толкова години преход обаче степенуванията постепенно изчезват, заменени от рисуване на картини на декласиране, деградации и загиване. Само че това става не сред кърви и насилие, както е при революции или войни, а ето как: според социолога К. Колев “ 65% от всички през последните две години не са си купували обувки и дрехи. 54% от тях не са се движели между селища. 20% не са си купували дори сапун.”² Но и сухите констатации постепенно отстъпват като стилистика пред еротично въздействащата ярка изразност на етико-естетическите “метафори на трагедията, крушението, разкъсването, разпада”/Д. Камбуров/. През 2002г. фондация “Отворено общество” финансира изследването “Състояние на обществото”, реализирано от социологическата агенция “Алфа Рисърч”, докладването на чиито резултати бива двукратно отразено на страниците на в. “Култура”. Според социолога Живко Георгиев, “76% от хората са декласирани и обективно, и субективно, което води до социална деградация... Изпразва се от съдържание ценностният свод на хората и психологическият им ресурс за правилно реагиране и справяне.” Иван Кръстев прави мрачния извод, че “елитът няма нужда от населението, което е изпаднало в качеството си на тотална изключеност и инертност.” Настъпила е “тотална икономизация на масовото съзнание”, поради което “новото време” няма положителен герой и не произвежда позитивни нагласи в обществото. Вл. Тодоров възприема друг тип метафорика – тази на биолого-физическия разпад. Той визира факта, че “над 60% от анкетираните /които са 1975 души от пълнолетното население на страната – Р.Ст./ нямат дете под 18 години в своето семейство”, а голям брой деца биват захвърлени, въпреки че имат родители, които живеят заедно. Движещи фактори на общественото съзнание са страхът от бъдещето и носталгията по миналото. Права хората имат, но достъпът до тях струва непосилни пари. Ако се протестира, то е не от желание за промяна, а за да не ти отнемат нещо. Политиците en bloc биват припознати като зло също тъй, както и ромите; доверието в институциите е нищожно; самата идея за успех се счита за неморална, а състоянието, до което се е докарало обществото не се приема за окончателно, а за неестествено.³ Единственото градивно нещо е формирането на локални стратегии за оцеляване и силната регионализация на обществото.

Нека поспрем за малко. Моята основна категория, която задейства мисленето за етнопоп музиката като произведена от една културна матрица (Merriam 1964:VII), е преживяването на действителността: нейното живеене, преживяване и по-нататъшният отглас от двете. Както ни учи психоанализата и по-точно методът на съвременната етнопсихоанализа, например тази, разработвана от Андреас Бенц, който третира проблема за преживяването/оцеляването (das Ueberleben) като основен научен, практически и стратегически въпрос за хората, живеещи в епоха на необозрими и многопосочни промени, културите изграждат специални защитни механизми за съпротива и справяне с тези вадещи от равновесие процеси. Механизмът, присъщ за европейската култура се изразява според Бенц в организираните форми за прикриване, замъгляване и омекотяване на същността на човешката действителност, на човешката природа и склонност към агресия и конфликтуване – форми, които са разположени на всякакви равнища сред обществото. (Benz 1997:11) Тук бих привела и една формулировка на Георги Каприев: “Западноевропейското човечество няма валиден език, с който да изрази екстремите си. Затова предпочита да ги табуизира.”⁴ Проблемът е /чрез психо- и етнопсихпоанализата/ човек да започне да навлиза – като в инициационен процес – в затрудняващата го действителност, обсъждайки я. Културната матрица /по Мериам/, в която аз виждам, разположена, етнопоп музиката в България понастоящем, е една матрица на обществен разговор, поли-, диа- или монологичен, който тече на най-различни равнища, под различни форми и под знака на различни мисления, световъзприятия, образни параметри на въображението. Всички разговори говорят едно: ставащото с хората понастоящем. Говоренията протичат паралелно, много различни по стил и много сходни в тематизирането на стъписването пред живота днес. По този начин и в. “Култура”, и етнопоп проявите ми се привиждат /в разкрития аспект/ като модификации на една гигантска психоаналитична кушетка, върху която разговарят – конфликтувайки – говорителите, бидейки за себе си и аналитици, и пациенти. Едните – интелектуалците от “Култура” – говорят с погнуса. Другите – “обикновеният народ” - ще видим как. Сега сме при тези с писалките/тестатурите, на които в. “Култура” и други подобни издания им действат катализиращо, така че те – със средствата на обиграна езикова култура – изразяват отношението си към днешна България с нейните днешни богати и бедни, в закона и извън закона, българи, турци и роми.

“Днес редовият ром, българин и турчин се пържат в един и същ класово нагрят до червено тиган. – реди гневни слова Румен Леонидов по повод издаваната антисемитска литература. – Броят на декласираните от бита и битието наши сънародници, изпаднали до най-долнопробния ред на щайгата, е стигнал критичния максимум. Тяхната отрицателна енергия също търси изход.” Поетът въпие за “драстични законови репресии”, за да може след това “всичко да започне отначало”. Защото “днес повечето здрави и уж нормални българи гледат безучастно как пред очите им се стопява без всякакъв смисъл смисълът на живота им.” Виновни? “Политическата паплач, която ни доведе до този обикновен фашизъм”.⁵

Един от най-злъчните и оригинални автори на в.”Култура”, архитектът Павел Попов, по повод поражението на националния футболен отбор на световното първенство през октомври 2001, нарича “ние”-то ни “незряла, мързелива, лабилна, тарикатска, сантиментално-самосъжалителна сган, която повече от всичко на света мрази таланта и успеха.” Художникът Андрей Лекарски, живеещ в Париж, но разполагащ с ателие и в София, споделя в “Култура”:”...ограбиха ми ателието, задигнаха ми два тона и половина скулптури. Всичко това /плод на дългогодишен труд – Р.Ст./ е било претопено за една нощ, за да бъде продадено на килограм метал...”⁶ Текстът му служи за илюстрация на преди малко приведения извод за изчезналия свод от ценности и за тоталната икономизация на съзнанието. Някъде отстрани към отчаяните думи, разнасящи се от страниците на в. “Култура”, се дочува и гласът на в. “Стършел”, озаглавил уводен материал с показателния израз “Веселата катастрофа”. Изреждат се картинно безобразия и пропадания на стари и млади, на което - според автора – може да се отреагира само с “тотална чалга и кючеци”. Тъй като едното /животът у нас/ е равно на другото /чалгата с кючеци/.⁷

Така попфолк-хитът бива възведен в мерило на пропаданията на всичко и всички. В твърде провокативен материал – разговор на Момчил Тицин с авангардистите Борис Сергинов и Свилен Стефанов – направо се казва, че:”В България животът копира чалгата, животът е толкова пошъл и циничен, че начинът, по който говорим ние за него / в неконвенционалната акция “Да нариташ културата”, на която Сергинов и Стефанов са автори – Р.Ст./, въпреки неприличните думи в текстовете, е направо мек и приличен.. Ние сме едни прилични хора, на които започва да им писва повсеместното оскотяване.”⁸

Така започват да се появяват тревоги, че съпоставянето между “живот” и “изкуство” започва да дава в резултат само чалга. Блус песните за бира, например, “поддържат такта на храносмилателния тракт на индивида. – заявява Свилен Стефанов. – Това е някакъв плебейски празник на долницата: на търбуха, гъ.. и ку... Точно това, обаче, се лансира в България, бих я нарекъл хипарливо-трапезна музика.”⁹ Колко елегантно е казано същото това нещо у Бахтин, си мисля, когато той – в книгата за творчеството на Рабле – говори за “онези части на тялото, където то е или открито за външния свят... или самото то се вдава в света..:зиналата уста, детеродния орган, гърдите, фалоса, дебелия корем, носа...” (Бахтин 1978:40-41).

Най-много изложено на набези откъм “мутренска естетика” се оказва киното. В това отношение показателни са сводът яростни текстове на редактора за кино във в. “Култура” Геновева Димитрова. Владееща пластичен образен език, тя няма насита в обругаването на действителността у нас, отвратителна според нея “до побъркване, емигриране или драйфане”. Но авторката като че ли още повече я е яд, че киното се е вторачило в тази действителност и така я дублира. “Екранната българска реалност дъха на шльоковица – да ти призлее от смрад, уродливост, безсмислие...Инвенцията на филмовите автори приключва в едната регистрация. Вулгарен наратив...”¹⁰ Така отвращението е двойно – от реалността и от изкуството, слязло твърде близко до жизнения ред. В друг материал отново се говори за “долнопробната ни действителност”, за “мутри, примати и блондинки”¹¹, в трети – отново, докато се стигне до формулировката за “мутренска вълна в българското кино”.¹² В разговор с драматурга Владимир Ганев /живеещ в Канада от 1985г. – Р.Ст./ Димитрова дефинира и “чалга-естетиката”, в която е затънало киното ни едновременно със “затъването му до гуша в клоаката на действителността”. Двамата разговарящи стигат до съгласие, че “ако си избрал героите ти да са мутри, оскотели типове, които бълват вулгаризми, това още не е достатъчно филмът ти да стане произведение на изкуството.” Липсва морално послание в такива случаи, филмите са “емпирични, много външни и в крайна сметка /са в/ този тип пред-естетика.” ¹³

Вулгарният наратив, дублиращ действителността в България през 90-те години на 20 в. до днес, намира същинското си, тоест съзнателно превъплъщение в “мобифонните романи” на писателя Христо Калчев. /Става дума за трилогията от романи “Нерон Вълкът”, “Калигула бесният” и “Цикълът на Месалина”, и трите издадени през 1995г.и посрещнати с голям читателски интерес./ В тях, според критичката Симона Янкова, “читателят се натъква на същото, което всеки ден чете в криминалните хроники и в жълтата преса.” Жанрът “мобифонен роман”¹⁴ е изделие на масовата литература и като такова вече не се определя via negationis. Авторът дефинира творбите си не като литература, а като хроника на времето. Хр. Калчев:”...някой трябваше да намери куража да им каже /на хората – Р.Ст./ какво всъщност става в тази държава... Аз съм ги нарекъл “вулгарни романи”. Т.е. вулгарна обстановка, вулгарен език, вулгарно действие, вулгарни прогнози. Всичко там е вулгарно. А дали някога... някой критик ще събере тези книги заедно и ще ги нарече “роман”, не знам.”¹⁵

Критиката обаче и след 7 години продължава да отхвърля подобна литература дори и като масова, наричайки я “реализъм в мръсносиво”: “Писателят те уверява – пише Милена Кирова – че в това общество, сред тези хора, с които живееш, всичко е мръсно, продажно и гадно, че истинският цвят на живота е калносив... “Философия” и естетика на помийната яма... Четейки, ти се доисква да забегнеш от себе си.”¹⁶

Като че няма художествена сфера, пощадена от взрива на вулгарната долница и от намираното за отвратително сближаване един до друг на редовете на живота и на изкуството. Меката тъга тук на един Леон Даниел, че щом “гледането боледува, и театърът боледува”¹⁷, удивлението на композитора на електронна музика Владимир Джамбазов от превръщането в стока на чувствата, изразявани чрез музика¹⁸ се взаимонюансират със стигащата до пароксизъм ярост на друг един композитор – Драгомир Йосифов, който негодува, че таванът на интелектуалците у нас в света на звуците е етномузика от типа “Балкански коне”, а държавата в своите музикални дела “свенливо-вулгарно” семантизира размера 7/8 като “знак на българското”.¹⁹ Всичко евтинее, всичко деградира – “престъпниците стават главни герои на вестникарския разказ” /Г. Лозанов/²⁰, телевизията в добрите случаи работи за “затъпяването на публиката”²¹, а в лошите се смъква до “самата тиня”. Такова е, например, предаването “Цялото кралско войнство” на БНТ, което Аве Иванова взима на прицел с думите “то е дъното”.За да обобщи:” То събира и сюблимира всички фрустрации от културата, която се вихри в “тази страна”. Необезпокоявано, по чехли и скъсан анцуг, с дъх на спарено, на снощно напиване и свряно в кьоше сношение, тази фекална култура те облъчва от сцени, малки и големи екрани. Пропива те, просмуква те, иска да те обладае...”²²

Ако ни бъде позволено да третираме изказванията на въведените тук в ролята им на респонденти майстори на културалния анализ и словото като възможна психограма на травмата от случващото се с българското общество понастоящем, то бихме могли да допуснем следната интерпретация на “погнусата от чалгата” в аспекта теоретизиране. Когато твърдят, че “животът в България копира чалгата”, авторите, настанили се върху кушетката на хипотетичния етнопсихоаналитичен сеанс, правят един вид п р е н о с в психоаналитичен смисъл: обектът на изпитваната от тях нетърпимост /”действителността, нетърпима до драйфане”/ е толкова лош, че прилича на най-лошото – попфолк-хитът марка Кондьо или Азис. Подложена на анализ обаче, “психограмата” гласи по-скоро обратното: етнопоп-хитът е лош, защото представя случващото се едно към едно, без интелигентското отвращение, а “със сантимента на изгубилите” /Ив. Кръстев/²³ Имаме типичен случай на pars pro toto. Защото “мутренското кино”, ако прави “регистрация” на гадната действителност, върши това с допълнителна порция отвращение, лиснато върху екрана. Инфантилният гей-хит на попфолк певеца Азис е в сравнение с това невинен в своето безсрамие: той Е реалията, пораждаща погнуса у интелектуалците. Но доколкото в случая те са и “пациентът с травмата”, и “самолекуващият се лекар” в едно, то преносът не спира до агресивните нападки /”Гадна чалга!”/, а стига до прозрение, което от своя страна поражда вече споменатото амбивалентно отношение към попфолка именно от страна на интелектуалци. Единственият симпатичен персонаж, например, в статията на Веселин Веселинов “За доматите и интелектуалците” /написана по повод предизвикалата дискусия статия на политолога Евгений Дайнов за интелектуалната прослойка на българските постмодернисти-деконструктивисти в ролята им на обясняващи случващото се²⁴/ е назован грубовато, но с намигащо разбиране: “обектът е простак и чалга слуша”. Доматите, които произвежда, не чинат, но поне не е иждивенец като мнозина интелектуалци.²⁵ Когато Митко Новков е принуден да констатира, че – в интерпретацията на Ку-ку бенд и на Слави Трифонов – попфолкът се “превръща в знак на българското” и дори в “най-представителната българска музика”²⁶, той всъщност пристъпва към една процедура, която психоаналитикът А. Бенц определя като тематизиране на по-малкото зло с цел прикриване на по-голямото. /Бенц има предвид предприетото на времето от З. Фройд изтъкване на значението на сексуалността с цел да се прикрие щадящо стоящата зад либидото агресивност като основно-присъща на човешката природа./ (Benz 1997:15)/ След амбивалентността на визията за “чалгата и като срам, и като достойнство”²⁷, следва вече тематизация на същинската й роля като знак за “доминантната култура у нас”²⁸.

БЕЛЕЖ КИ:

¹П. Кабакчиева, М. Желязкова, Д. Минев. Във впряга на бедността. Култура, бр.14,7апр. 1995, с.5.

²Андрей Райчев. Средната класа преди Десети. Сега, 29 септ. 2002, с.13.

³Марин Бодаков. Състоянието на обществото. Култура , бр.35,4 окт.2002, с.13.;Димитър Камбуров. Състояние на обществото и липсващата фигура в килима. Култура, бр.40, 8 ноем. 2002, 10-11.

⁴ Георги Каприев. Писмо до Димитър Гочев. Култура, бр.43, 30 ноем. 2001, с. 7.

⁵ Павел Попов. 6 октомври. Култура , бр.36, 19 окт. 2001, с.1.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бахтин, Михаил. 1978. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. София, “Наука и изкуство”.

Стателова, Розмари. 1995. Преживяно в България. Рок, поп,фолк 1990-1994. София, “Рива”.

Стателова, Розмари. 1999. Студии за попмузиката.Варна:Факултет за изкуство, култура и масови комуникации при ВСУ.

Benz, Andreas. 1997. Der Ueberlebenskuenstler. Drei Inszenierungen zur Ueberwindung eines Traumas.Hamburg, Europaeische Verlaganstalt.

Merriam, Alan P. 1964. The Anthropology of Music. Northwestern University Press.