Л. Кавалджиев
стихове

ПЕСЕН НА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО	ПЕСЕН ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ
ПРЕХОД	СОНЕТ ЗА ЖЕНАТА ОТ 2001 ГОДИНА
ПРОЛЕТ НАША	Светлината за скорпиона
ЗАВРЪЩАНЕ	ПОСЛЕДНАТА
БЛИЗКО И ДАЛЕЧ	Т В О Е Т О    Д Е Т Е
НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПАМЕТНИК	ВЪРВЯ…
Сънища	ЗА НЕЯ
ГОЛИ СРЕД СИВИ	ЗВЕЗДЕН РАЗГОВОР
ИСКАМ   ДА Е ИСТИНСКО	ДЕЦА НА СВЕТЛИНАТА
КАКВО Е ЛЮБОВТА

---

ПЕСЕН НА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

В черна килия, влажна, студена
С лазещи паяци везана
В тъмно величие, в мъртво спокойствие
Лигаво слаб се лутах.

В малък прозорец, в светла звезда,
В огнена мощна стихия
Смело се вгледах
 Вихрени стъпки дочух.

Няма я вече безглавата слабост,
Няма е вече умората,
Няма я вече студената смърт –
Аз възкръсвам,
Хора!
Страстно напрегнат, възторжено благ,
Дяволски гневен и волев,
С гения договор сключил
И с ада,
С бога космичен
И с разума,
Мускулно жизнен
Аз разрушавам
Истините неостаряващи,
Светъл дворец ще построя
И ще умра сред младите.

ПРЕХОД

Мята се, диво извива се твоето слабо сърце.
Вика за помощ, проклина ме твоето малко сърце.
Аз не обичам порядъка, мразя превзетия срам,
Силен съм в своята слабост,
Сам съм сред вълците, сам.
Имам стотици приятели,
Имам любов, – но каква!
Всичко отминало вятър е:
Стар изтърбушен роял…
С него премного е свирено –
Много съзвучия там
Са покорявали стадото
От доверчиви деца…

Няма я детската възраст
Бягат проклетите дни.
Аз съм на трийсет години
А се усещам старик.

- Има ли мъничко смелост в твоето слабо сърце?
- Има ли луди желания в твоето малко сърце?

Моето твърде голямо е:
Като мухлясал тефтер.
В него си правя хербарий
От изсушени ръце.
С тях аз се вкопчвах във Слънцето,
За да погледна отвъд.
Хиляди пъти се връщах,
 Хиляди – тръгвах на път.
Нови ръце ми израстваха,
Пътища много открих.
Музика слушах навсякъде
(звуци красиви, но зли)..

Там зад просторите слънчеви
Имаше нова Земя.
Идвайте, мои приятели –
Тя е за вас.



ЗАВРЪЩАНЕ

Той моят кораб пак ще се завърне
На този бряг, просмукан от тъга.
И твоите очи лицето ми ще зърнат,
Но ще се върне ли тук моята душа?

Или ще броди дълго, дълго по моретата,
Като Еней ще търси някаква земя,
А младостта ти – пепел по ръцете ми
Ще ме гори в студена самота.

Прощавай, моя свидна радост и желание,
Прощавай, моя малка, нежна и добра.
Прости ми ти за всички изпитания,
Простиш ли ми сега – ще ти простя и аз.

Тя – моята вина е много по-голяма.
И не пред теб е само моята вина.
Виновен съм пред Любовта и Вярата,
Че твърде малко ги познавах досега.

Повярвай  ми, че пак ще се завърна
На този бряг – пречистен и желан.
И твоите очи лицето ми ще зърнат,
А в него ще откриеш своята душа.

БЛИЗКО И ДАЛЕЧ

За малко си далеч,
А  много си далеч,
Тревожен съм сега,
Спокойна ти си – знам.

Или си неспокойна,
А аз пък съм заспал
И много ми е хубаво
При моите деца.

И мъчно ти е някак,
И пак си ти сама,
А нежното бърборене
Те прави страшно зла.

Ти искаш да си отмъстиш –
На думите, на мен,
На любовта, на скуката,
На любопитните ръце…

Аз искам да си отмъстя:
За красотата, и за теб,
За вярата ми, е за щастието,
Или…за звяра победен.

За малко си далеч,
А много си далеч,
Спокоен съм сега,
Тревожна ти си – знам.


НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПАМЕТНИК

Светът е бъчва,  разбираш ли?
Почукаш ли я – кънти.
Ту  пълна е  с вино пенливо,
Ту – куп ненужни дъски.

И аз съм бъчва – разбираш ли?
Голям съм като света
И празен  съм като  Вселена
В която жужи муха.

Мухи – звезди, ти разбираш  ли,
Умират в моята гръд,
В червено вино – на дъното
Човешки сърца блестят.

То виното свършва, разбираш ли?
А после  ни пълнят с вода
И старите бъчви, спиртосани
Възраждат се чак с Есента.

Омръзна  ми всичко,  разбираш ли?
Не  искам  да гния в музей,
Нито пък вино пенливо
Да черпят без край от мен.

Бих бил щастлив,  ти разбираш  ли,
Да съм купчина дърва
И в огън на  бедно огнище
Да стопля една Жена.


Сънища

Там някъде заспива
Един мъртвец.
Не му пречете –
Да вкуси от това,
Което няма,
Което иска
И което ненавижда.

Там някъде заспива
Една девойка.
Не я проклинайте –
За нейната усмивка,
За красотата
И за огъня:
Тя чрез сърцето си
Пречиства го и изстудява…
Тя го желае,
Тя го има,
Но не го познава…

Там някъде заспива
Един Човек –
Един добър човек,
На устремите господар и подчинен,
На волята дете и повелител.

Там някъде заспива
И се ражда
Едно движение,
Един кошмар
Една тревога –
От нашето и другото,
От хубавото и злокобното-незнайното,
От вихъра и тинята.

Не му пречи!
Той нас ще раздели и ще разкъса
На хиляди искрици – за да ни разгледа,
А после ще ни събере в могъщата десница
И ще спои чрез нас Прекрасното.
Не му пречи!


ГОЛИ СРЕД СИВИ

Сиви облаци сред нас пълзят,
Сиви облаци.
Търсят и жадуват топлина,
Но защо им е?

Капките дъждовни светотатствено
По лицата чукат,
Чука по лицата скуката.

Сиви облаци – копнежи сиви,
Сиви гости от проклетото Безвремие –
Колко още ще денувате
Колко още ще нощувате
И ще доживеят ли поне децата ни
Да погледат чистото небе?

Още млад съм, много млада си и ти,
Още огнени са устните ти и кръвта ти.
Бурно в жилите желание тупти
И съединява ни.

Как огромно е човешкото небе,
Как безкрайни залезите и зорите.
И от всички непознати братя и сестри
Ще задигнем Щастие…

Да, това ще бъде моя, но и твоя топлина.
Да, това ще бъдат ваши, но и мои залези,
Но Зората с мен, а не със сивите
Ще посрещаш гола и прекрасна.

А в огромното, човешкото небе,
Ще се блъска моят малък кораб
И на палубата с този странен екипаж
Ще делим поравно нощите.

Ще останем млади – аз и ти, и ти,
Ще се радваме на вятъра и на бананите….
И ще славим чистото небе –
Ще му пеем песен наша…

И напук на сивите мъгли
И напук на всички сиви облаци
И напук на сивите души
Ще се любим радостно!


ИСКАМ   ДА Е ИСТИНСКО

Ти си дете на чужда кръв,
А толкоз близка си ми ти –
От хиляди лета при нас
Се сливат тайните следи…
И мъдростта, и красотата,
Които търсех по света
В един миг само, без остатък
Получих с твоята ръка.
Веднъж си моя дъщеря,
А друг път майка си ми ти –
Нали за странното кръвосмешение
Са всички пътища добри.
Жена ли си или приятел,
Или пък замаскиран враг,
Тигрица, заек, Клеопатра –
Чии са тези имена?
Не, твойто име е Мълчание,
Фамилията ти – Любов,
Девизът ти: “Желая, вярвам”.
“Желая, вярвам”, но в какво?
Романтиката ни е овехтяла,
А реализмът ни – горчив.
Ще ме приемеш ли донякъде
Или ще ме разобличиш?
Безстрашен съм, а се страхувам.
Обичам те, а съм студен.
Откачен съм, а съм нормален.
Сломих те, а съм победен.
Ти си дете на чужда кръв,
А толкоз близка си ми ти.
Не искам  да съм друг –
последен или  пръв,
но искам да съм просто аз –
и просто да те любя.
Че страхът убива любовта
Но и любовта страха убива,
Стига да е силна любовта,
Стига  да е силна тя…

КАКВО Е ЛЮБОВТА
(текст за песен)

Да обичаш другия е сила,
Да обичаш себе си е страх,
Да обичаш всекиго – не бива,
Да обичаш дълго – не е срам.

Любовта не е блян,  не е лудост,
.Любовта не е пъстър роман,
Любовта не е нож, не е чума.
Любовта е планинска роса.

Рано сутрин прегръща цветята,
После тихо се дига от тях,
А когато им стане студено –
Пак се връща, целува ги пак.
Любовта е водата: потокът, и дъжда, и пороят дори…
Любовта Океан е
И в него
Пасажер ти страхлив не бъди!

Да проклинаш себе си е сила,
Да проклинаш другите е страх,
Да проклинаш всичко – не, не бива,
Да прощаваш бързо – не е срам.

Любовта не е храм, не е идол,
Любовта не е сън, нито час,
Любовта не е милост измислена –
Любовта е планинска роса.

В ранна сутрин цветята целува
В пладне облаци прави над тях,
А когато слана ги погуби:
Значи – зима идва за любовта…

Но.. идва пролет след зимата,
 Но идва лято след пролетта,
 Но идва есен след лятото,
Но идва зима след есента…

Но.. идва пролет след зимата,
         Но идва лято след пролетта,
         Но идва есен след лятото,
Но идва зима след есента…,
Идва зима след есента,
Идва зима – след любовта,
след любовта
след любовта….
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет след зимата,
Но.. идва пролет
идва пролет


ПЕСЕН ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ

Ще отминават дни, ще отминават часове
минутите ще отминават
и бързите, щастливи мигове
ще бягат и ще закъсняват.

А ти ще ги забравяш, може би
или – жадуваща ще ги очакваш –
прекрасните и бързи мигове,
които носят радост.

Прекрасните и бързи мигове,
които ни издигат към небето –
небе над страстното море,
вълни и птици странни…

А златните халки на лицемерието
ще стягат пъргавите пръсти
и всекидневното очакване
сърцата ще покрие с бръчки.


Но хубавите, бързи мигове,
които разпиляваме след себе си
ще се завърнат като птици звездни
и ще запеят песен.

Затуй и тази песен ще живее,
когато вече няма да ни има,
а нишката на вековете и на поколенията –
през твоето и моето сърце ще мине.

Ще отминават дни, ще отминават часове,
Минутите ще отминават,
А бързите, щастливи мигове
От нашите деца, от внуците ще бягат.
И те ще ги забравят може би
Или – жадуващи ще ги очакват,
Прекрасните и бързи мигове,
които носят радост.

---

        СОНЕТ ЗА ЖЕНАТА ОТ 2001 ГОДИНА

            Където и да си,
                на края на света да си дори,
    не тръгвай никога на дълъг път сама
        и не обвързвай свободата
            с   п а м е т
или с несбъдната мечта.

Недей обича само мен
         или пък само другия.
Недей се връща никога назад,
        дори светец да съм - ще ме намразиш
и ще проклинаш покрай мен - света.

Аз искам в много дни,
        и в много светли нощи,
и с много хора радост да делиш,
        и всяка част от свойто тяло
                или мисъл
в любов и нежност да изпепелиш.

И винаги когато те потърся
        ти като нова ще възкръсваш в мен
и всеки път ще бъде все по-хубаво,
        така ще бъде
            до последния ни ден.

---

         
Светлината за скорпиона

Сред книгите ли си родена?
Или сред джунгли?
Сред пламъците на зората?
Сред ледове?
Сред пясъци и вихри?
Сред тигри,
или гарвани?
В картините на Пикасо?
В бордеи?
В замъци старинни?
Жан-Жак или художникът Русо
от своята неземна митница
изпраща те при мен?
Не пожелах да ти потърся земно име,
не потърсих името
на самотата,
на вечността,
на тайното вълнение…
Не пожелах да назовавам с думи
спиралите на мисълта,
желанието на цветята
да цъфтят,
съмнението…
Ще търся твойто име винаги.
Ще го намирам винаги – край мен или далеч
И пак ще те обичам – безименно.
А боговете с мрачните престоли,
Иконите и библиите,
всички благовония
на всички храмове –
довчерашни, сегашни или бъдещи –
и всички звездни мъдрости
ще събереш в една усмивка само
и ще я даряваш
небрежно, нежно
и всеки път  - отново,
завинаги…
Ти – безпределна, топла, страстна
 Светлина –
богат съм с теб,
могъщ съм с теб,
прекланям се пред теб
и моля –
не си отивай никога!

---

ПОСЛЕДНАТА

Ти дойде твърде бързо и нечакано
И нямах време да те разбера.
Сега отхвърлям глупавата слабост
Да търся друго, вместо да те имам.

И колкото желания, проникнали
През парещия вихър на плътта
Да се разсипват в странна надпревара,
Аз знам  - ти винаги си с мене.

От теб ще  има винаги във огъня,
От теб ще има винаги във мисълта ми,
От теб ще бъдат всички рози,
Които тъй задъхано събирал съм.

И твои ще са всички лудости,
Които през годините съм вършил.

Защото ти си мойто –другото  лице.


Т В О Е Т О    Д Е Т Е

Твоето дете от снимката ме гледа –
Силно, хубаво дете,
Малките пръстенца то размахва –
Хубаво и весело дете.

Много светлина в очите е събрана –
В твоите замислени очи.
Има ли любов или я няма –
Погледни ме и кажи!

Нашите деца край нас ще бъдат –
Всеки  час и всеки ден,
Дъщерите ми и твоята
Ще изпратят… залеза червен,
Ще посрещнат бялата ни зима,
Ще дочакат после Пролетта.

Като птици бързо ще отлитат
После – ще се връщат  пак…

Любовта децата ни ще търсят,
Ще целуват волно своите момчета.
Ще желаят твърде много – и ще имат,
Няма  да са като мен и като тебе.

Други ще са хората и друга  обич
Ще пулсира в техните сърца,
А фалшивата съпружеска покорност
Много смях ще буди или много срам.

И очите им ще си останат детски
И сърцата им ще търсят детската игра.
Ще забравят старото проклето време
За което срам и страх била е Любовта.

Всичко хубаво ще бъде някак много просто –
Няма  да са сложни като нас…

Всичко туй децата ни ще имат,
Но и ние имаме си свои дни.
Важното е любовта ни да е истинска,
А останалото – забрави!


ВЪРВЯ…

Вървя си с дигната глава
По мокрия и кален сняг
Вървя и гледам светлината
И търся своята звезда…

А там е Слънцето-любимото,
Бърбори закачливо пак:
“Ти търсиш Своето момиче
Ти търсиш Моята сестра”.

Очаквам морния и топъл мрак,
Когато нежните съзвездия
започват страстния си бяг  -
край теб, край нея, край Луната.

И Тя долита неусетно там –
И тихо ме повиква “Ела
И намери си твоето момиче,
И намери си твоята Жена,

Обичай ме и себе си обичай!
Живей си с мен
И в мен – живей,
Целувай ме без край - неистово!”

Вървя си в слънчевия снежен ден
С високо вдигната глава.
А някакъв мърморко мрачен
Хе, хе - ме гледа съжаляващо..

Нещастникът съвсем не подозира
Че да живея тук голям късмет е ,
Щом виждам своята Звезда и Слънцето,
Красиви и усмихнати – до мен…






ЗА НЕЯ

За любовта ще пея,
Много песни
Ще пея,
Хубави и лоши песни,
Песни интересни…

За нея
Ще донеса
От всичките посоки
На света
Банални истини,
Куплети лесни,
Парфюми,
Думи
С дъх на рози,
Пози
Привлекателни,
Чертози
/старо е!/,
херцози
куриозни
/туй пък е от пръстите изсмукано/,
от изгрева на слънцето
лъчи,
и мургави жени,
Таити,
Мандарини,
Харакири,
Индийските факири
Ще покажат
Своите
Номера,
Кралицата
Жена, -
И святята
И вечната
Ще се зарадва,
Зная…

Но трябва ли
За музиката моя
Всичкото това?

И няма ли
Във Любовта ни –
Като телефонна жица
Проста
И богата,
Богата с вибрации,
Сигнали
И проклятия…
В най развълнувания век,
Когато се разчупва
Самотата на човека,
Когато към звездите
Е отворена една врата,
Когато Любовта
Обхваща всичкото
И нищото:
Старостта,
Децата,
Борбата с рака,
С бедността
И мърсотията…

Когато моето момиче,
Проклетите пари
Брои
И се срамува…

Струва ли си,
В най-еротичния
В най-радостния
Век,
Века на любовта към хората
И на омраза
Към омразата –
На Водолея
Хубавия век,
Човекът
За човека
Да пелтачи:

С
Номера индийски,
Факири,
Харакири,
Мандарини,
Таитиq
Мургави жени,
От изгрева
На слънцето лъчи,
Херцози куриозни,
Привлекателни чертози,
Пози,
С дъх на рози,
Думи,
Парфюми,
Куплети лесни,
Банални истини,
От всичкити посоки
На света,
За Нея
Любовта
Да мрънка
Под носа си
Хубави
И
Лоши
Песни?
Защо е нужно
Всичкото това?

И затова:
За любовта
Аз ще мълча –
И ще я чувсвам!



ЗВЕЗДЕН РАЗГОВОР

Вие ме будихте – птици
 “Моя любов, остани!”.
Вие ме мамите – птици,
С песни от свършени дни.

А в пъстрокрилата утрин
Слънцето, с много слънца
Буйна игра заиграва…
И се разливат над нас

Звуци прекрасни, далечни –
Звуци игриви, добри –
Музика, музика вечна
Тихо звъни.

Вие ме будите, птици:
Старата сива печал
Старата песничка вие:
“Стар си, космически стар”.

Аз пък поглеждам нататък:
В черното звездно небе
И пъстрооката вечер
Химни запява за мен.

Колко ли века светлинни
Са отлетели зад нас.
Ние наивни сме още
Като деца.

Вие ще гоните, птици
Бедните, малки души.
Вие ще плашите, птици
И ще ги правите зли.

Земните дни ще са ваши,
Както е моя нощта,
Както са мои слънцата
И любовта.


ДЕЦА НА СВЕТЛИНАТА
Къде сме ние?
В онзи Златен век,
Когато всички са били деца
А Майката-природа,
Целувала ги  неуморно…
И всеки всекиго обичал
И всичките новородени
Били са братя и сестри
А Ерос бил бащата.
Там Одата на радостта звучала без да спира
Над хилядите сплетни тела
В нощта…

Къде сме ние?
В онзи мрачен век,
Когато атомната бомба
Изпепели завинаги мечтите,
Доверието, милостта…
И Мъдреци застанаха един до друг
Като крадци пред Страшен съд
С надежда да откраднат
Опрощение
За милиони страдащи тела
На тъжната Земя

Къде сме ние с теб?
Любима.
Не сме ни там, ни тук…
Летим нагоре, все нагоре
Към нашите звезди
Отчаяни понякога,
Че все не можем  да ги стигнем…

Но нашите деца летят
до нас
Те някога ще стъпят на звездите
Ще помнят сплетените ни тела…
Очите ни ще помнят
И Танца наш на светлината
Ще  го  помнят…
Те ще живеят в своя Златен век,
И милиарди златни внуци
Ще ни дарят…
И ще ги учат –
как  сме се обичали…